По действителен случай. Ще запазим анонимността на автора. Публикуваме разказа без никаква редакционна намеса. Дълго се колебахме дали да публикуваме тази изповед. Прекалено брутална е. Но насилието е такова…

 

Родих се възрастна. Не знам какво е детство, нямам спомени предизвикващи умиление, не знам какво е да имаш родители, които да те обичат и закрилят, да ти помагат, не знам какво е да си безгрижен.

Моята история е ужасна и може би мнозина няма да повярват, че е реална. Ако не ми се беше случило това, което преживях, сигурно и аз бих била скептична. Често аз самата се питам как оцелях и дали си заслужаваше оцеляването…

Първите ми спомени са свързани със страх. Неясни са – образа на баща ми, майка ми, но основното е страх. Съзнателните ми спомени са от около четири годишна възраст.

Жертва съм на инцест, въпреки че не обичам тази дума – жертва. Баща ми ме насилваше сексуално. Всяка втора нощ. Редуваше ни с майка ми. Баща ми обичаше да ме гали – с неговите големи, груби ръце- опипваше ме навсякъде, обхождаше цялото ми голо тяло. НАВСЯКЪДЕ. Беше ми неприятно, но се страхувах. Вкарваше пениса си в мен. Болка, кръв, разкъсвания. Физическите наранявания минават, но психическата болка- никога. Привикнах към физическата болка и до ден днешен съм така.

Мислила съм си, разбира се на по-късен етап – все пак имах късмет, че пениса на баща ми беше с малък размер. Иначе нямаше да съм жива, а всъщност дали това е било късмет?

Баща ми обичаше да си „играе” с мен. Разнообразяваше секса. Правеше го в леглото ми, мисионерска поза. Обичаше да ми хваща гърлото, с онези големи, груби ръце и да ме стиска. Обичаше да ме хваща за китките и да ми вдига високо ръцете, докато на тласъци вкарваше и изкарваше от мен мъжкото си достойнство. И ми се усмихваше. Гледаше ме в очите и ми се усмихваше. И ми говореше за човещина. Затова мразя тази дума и само при споменаването й получавам спазми.

Баща ми обожаваше ножовете. Обичаше да прокарва по голото ми тяло големият кухненски нож – острието му. Започваше от врата и продължаваше бавно до слабините ми. И все така ми се усмихваше. За разнообразие слагаше метални предмети върху гърдите ми. Не съм забравила хладината на метала. Страхът ми го възбуждаше. Научих се да не показвам емоции. Може би инстинкт за самосъхранение. Слагаше дори капакът на детското ми гърне, което беше метално. Намразих гърнето.

Баща ми обичаше да ме целува, но не бащински, а по устата и в устата, по врата ми, по лицето – лигавеше ме с лепкавата си слюнка и похот… И сега мразя да се целувам…

Баща ми обичаше да еякулира върху мен – върху гърдите ми или лицето ми. Все така усмихнат. Намразих вида, миризмата на спермата. До преди няколко години повръщах само при вида й. Не ме бива в оралната любов, защото се отвращавам.

Това продължи до 11-та ми година. Незнаех какво прави баща ми с мен до четвърти клас, когато от съученици разбрах какво е секс. Никога не ми е било приятно, но се страхувах, а след това се научих да не показвам този страх.

Баща ми обичаше да снима извращенията си с мен. Имаше професионален фотоапарат, с който направи много снимки. Мразя да се снимам, разбирате защо.

В детската стая имаше голямо огледало. Баща ми обичаше да ме съблича гола и да ме кара да танцувам пред огледалото, докато той мастурбира зад мен. То не че танцувах, по-скоро се гърчех, но това му харесваше. Събличаше ме, пускаше силно музика (обикновено сръбска) и ме караше да танцувам. Мразя сръбската музика – получавам главоболие и тремор от нея дори след толкова години.

Когато бях на осем години се опитах да убия баща ми. Първо реших, че ще е с нож. Взех големият кухненски нож, да – онзи същият нож, който той прокарваше по тялото ми и няколко дни тренирах сама в кухнята. Тренирах, представях си как забивам с ярост ножа в корема му – в областта над слабините. Но се замислих, че ще мога само веднъж да го забия, а той може да не умре. Представих си как започва да ме гони със забит нож в корема, а аз не мога да го извадя и да го забия пак, за да го убия. Тогава отхвърлих този начин. Реших да го отровя…

Никога не съм сядала на една маса с баща ми. Никога не сме се хранили заедно. Но когато реших да го отровя (бях на осем) седнах на масата до него. В неговата порция сипах миша отрова. Тогава за пръв и последен път се хранихме заедно. Аз исках да съм до него и да видя как ще умре. Знам, че не е нормално всичко това, но аз изпитвах задоволство само от мисълта, че той ще умре пред мен. Исках да го видя, исках да присъствам на смъртта му. Превъзбудата ми беше примесена и със страх, но задоволството от предстоящата му агония имаше превес.

Разбира се, че нищо не стана – явно малко съм била сложила, то какво ли ми е разбирала детската главица. Но това беше момента, в който насочих агресията към себе си.

Кога се появи в мен желанието да умра? Не знам. Първоначално просто исках да ме няма, да престана да съществувам, без ясни идеи как да стане това. Постепенно в мен се оформи идеята да се самоубия. Да се премахна.

Всички знаеха какво прави баща ми с мен – майка ми, брат ми (имам с три години по-голям брат от мен), роднини. Никой не ме защити. Години наред оправдавах бездействието на майка ми поради страх от нейна страна от баща ми. Той често я пребиваше пред очите ми. След като навърших пълнолетие инициирах разговор с нея по този въпрос. Отговора й ме шокира…

Признавам си, че очаквах от нея да отрече, да започне да ме убеждава, че нищо не се е случило, че всичко е плод на моето въображение. Въпреки, че не е така, но аз някак си се надявах всичко да е било сън, да не се е случило наистина…

Но майка ми не само, че потвърди издевателствата на баща ми над мен през годините, но и се похвали, че заедно са ги измисляли. Тя е била идеолога, тя е давала идеите за извращенията, тя своево рода е била „мотора” на всичко, а той изпълнителя. Първоначално не повярвах на думите й, но когато ги повтори… Исках земята да се отвори и да ме погълне. Почувствах се предадена, излъгана, омърсена, не знам – думите са слаби за да опиша това, което преживях, почувствах. Осъзнах безмислието на всичките тези години, през които аз съм я оправдавала. Осъзнах че всичко е напразно, живота ми е нищо, аз съм нищо и борбата ми за оцеляване е била безсмислена. Че съм разчитала на помощ от човек, който всъщност е бил в основата на ужаса. Че най-близките ми хора- родителите ми, които би трябвало да се грижат за мен, да ме закрилят, същите тези хора са ме потъпквали, експериментирали върху мен и с мен, че надеждите ми като дете за защита са били напразни и смешни, че аз самата съм била смешна и жалка в техните очи… Предадена от всички…

Но сексуалните извращения не бяха единственото в детството ми…

От малка знаех, че не съм желано дете. Родителите многократно ми го напомняха, сякаш можех да забравя. Родителите ми го казваха в очите – как не са ме искали, как са искали да направят аборт, но видиш ли решили са да бъда родена. Питала съм ги защо не са ме изоставили след като не са ме искали, но така и не получих отговор. А може би са искали човече за забавление, момиченце, жива кукличка, върху която да реализират первезните си фантазии…

Не веднъж съм мечтала да избягам. Но се замислях за след това. Къде да отида? Родинините не ме искаха, аз бях черната овца в семейството. Къде да отида. И осъзнавах, че рано или късно ще ме хванат и върнат отново у дома. Не вярвах на никой, на никой не можех да споделя това, което ставаше у дома.

През годините на три пъти правих опити да потърся помощ. Наистина плахи, но ме беше страх, много страх…

Първият път, съвсем в началото се опитах да споделя с други деца от квартала. Децата се възхищаваха от баща ми – той се ползваше с добро име. И дори ми завиждаха за него. И когато им казах, че им го подарявам, те не ме разбраха.

Вторият път, вече бях ученичка в началните класове. Отидох при една от учителките ми и започнах отдалеч – как приятелка ми е споделила, че й се случват разни неща. Не бях стигнала до същността, когато учителката ми каза, че приятелката ми сигурно си измисля… Стана ми болно. Затворих се за години…

Третият път, вече бях ученичка в гимназията. Събрах смелост и отидох в милицията (тогава беше милиция, а не полиция). Беше ми толкова трудно да се реша да направя тази стъпка… Там първо не можаха да приемат, че съм отишла при тях сама, а не  поне с един родител. После ме препратиха към кварталния, който се оказа пръв приятел на баща ми (и по чашка, баща ми злоупотребяваше с алкохол). И кварталния като започна да вика, в районното, в коридора, каква лоша и неблагодарна дъщеря съм, баща ми колко добър човек бил, той го познавал лично, как съм могла и т. н. и т. н. Представете си какъв ужас преживях. Добре, че не бях споделила за сексуалното насилие… И отново се затворих в себе си за години…

Като мъничка имах един голям плюшен кафяв мечок – по-голям от мен. Често се гушках в него, той ми беше единствения приятел. Държах му лапата и си говорех мислено с него. И сякаш нарочно родителите ми решиха да го подарят на друго дете. Казаха ми, че не съм имала нужда от него, а другото дете има.

Толкова много плаках… Тогава все още плачех… Отново останах сама. Отнеха ми единственият ми приятел.

Трябва да уточня, че никога не съм прегръщана от майка ми, а прегръдката на баща ми беше прелюдия към секс.

Никога не са ми четени приказки за лека нощ, родителите ми никога не са ме целували, както родител целува детето си… Аз бях просто жива играчка. Никой никога не се е интересувал как съм, как се чувствам…

Спрях да плача, когато навърших 10 години. Спомням си последният път. След поредната гавра, на следващия ден – аз не издържах и се разплаках на глас. Силно, болезнено и давейки се в сълзите си. Събра се родата … и започна да ми се подиграва. Леля ми започна да ме имитира как плача. Всички се смееха на глас. Аз престанах да плача и тогава се зарекох, че повече няма да плача. Няма да показвам, че съм наранена, че съм слаба. Няма да показвам истинските си емоции и чувства. На никой. Удържах на думата си.

Спомням си и друг случай – явно съм била много мъничка. Бяха ми намазали биберона с люто и ми го подадоха. Така ме заболя устата… Започнах да плача, а всички около мен се смееха, на глас… И сега не мога да ям люто – езика ме боли…

Винаги всички смятаха, че не съм способна да изпитвам чувства. От малка имаше разделение между мен и по-големия ми брат. Той беше обгърнат с цялото внимание на света, а аз бях опитното зайче и урода.

За мен нямаше подаръци, празнуване на рожден ден. Спомням си една година как претърсих цялата къща, за да открия скритият за мен подарък за Нова година. Не го открих, а впоследствие разбрах, че всъщност за мен няма подарък… Болката, разочарованието – няма да ви описвам….

Приех и това, вече не очаквах и не очаквам подаръци.

Храната – менюто ми беше предимно от леща, боб, яйца и мляко (тогава те бяха евтини). Аз хапвах това, докато другите ядяха пържоли, салати, салами, пасти…

Приех и това. Свикнах да се задоволявам и да се радвам и на малкото, което имах. Знаех, че ако масата е отрупана с лакомства – то те не са за мен. Не ги докосвах. Свикнах само да ги гледам и да си представям вкуса им.

На няколко пъти брат ми се опитваше да ми даде от неговото ядене, но всички го укоряваха за това. И той престана. Възпитаха егоист.

Никой от роднините ми не ме приемаше. И тогава, и сега нямам обяснение за това. Баща ми и част от роднините започнаха да ми викат „курва, кучка, мръсница”, а аз бях дете, на около 10 години!!! . Това се превърна в малкото ми име.

След като приключи със сексуалните посегателства над мен, баща ми продължи с психическия тормоз. Не мога да отрека – беше твърде изобретателен, ловък и безмилостен.

През годините само веднъж ме е бил – с една жилава пръчка. Но това не е нищо в сравнение с всичко останало.

Непрекъснато повтаряше, че иска да пропадна, че от мен човек не става, че ме ненавижда и пр.

Бях предучилищна, когато започнаха „разпитите” му – аз така ги наричах. Като се започне от около 20ч. та до 2 часа след полунощ. А след това – секса.

Разпитите му се състояха в един вид проповеди – какво съм направила през деня, какво не е било както трябва (обикновено всичко) и каква трябва да бъда. Вече като по-голяма ми обясняваше каква трябва да бъде жената – домакиня, да слуша и да се подчинява на мъжа и т.н.

По време на тези проповеди аз гледах втренчено в една точка, дума не обелвах от страх, защото ако проговорех това щеше да се отрази на  сексуалните перверзии, а когато беше ги прекратил (след 11-та ми година) – на психическия тормоз, който ми оказваше.

Често нарочно обръщаше пепелника с пепелта от цигари (много пушеше) на мокета и ме караше да чистя. Аз отказвах и не се помръдвах, което го вбесяваше. Чупел е столове около мен, пребивал е майка ми пред очите ми за назидание.

Интересуваше се кога имам изпити в училище, но не за да ми помогне, а напротив – деня преди изпита правеше всичко възможно да не мога да седна да чета, да ме съсипе психически така, че да не мога да си взема изпита. А на следващият ден, след изпита, ме питаше усмихнат: „Как мина изпита?” И побесняваше, когато му казвах че съм го взела. Логично спрях да споделям кога са ми изпитите или го лъжех. Учех скришом или в междучасията. Имам много добра памет – може би от живота ми. Прочитах в междучасието урока си – иначе нямаше кога и къде. Но пък после като студентка ми беше лесно…

Като малка много се молех на Бог. Затварях се сама в стаята, падах на колене, сключвах ръцете си и молех Бог да ми помогне. Да намали болката. Да направи родителите ми по-добри. Плаках в молитвите си. Прекръствах  се. Обещавах и изпълнявах обещанията си с надеждата Той да чуе молитвите ми. Но всичко продължаваше по старому…

Но не – убедих се, че Бог не съществува. Станах атеист.

Толкова ми беше трудно, често през деня се затварях сама в стаята и плачех, плачех сама, докато се изтощя. Често си удрях главата в стената, удрях се сама, самонаранявах се. А бях малко дете…

На 17 години направих първият си опит за самоубийство. След поредният скандал, в който участваха родителите ми и роднини, след поредните епитети каква съм курва и мръсница и никаква защита от никой аз не издържах. Взех си връхната дреха и излязох. Отидох на оживен път, прав участък, където колите развиваха висока скорост, качих се на парапета, изчаках удобния момент и се хвърлих под преминаващият автомобил. Колата ме удари, но не смъртоносно. Все пак беше късен час, движението не беше оживено и шофьора имаше възможност да маневрира. Шофьорът се уплаши и не ме закара в болница, а ме остави на една пейка в парка. Аз като се посъвзех, се разходих безцелно няколко часа, като в транс, а след това се прибрах.

Никой не ме попита къде съм била. Напротив навикаха ме, че съм мърсувала.

Мечтаех си да ме изпратят в дом за изоставени деца. След години, вече пълнолетна, имах възможността да посетя няколко специализирани институции. И въпреки, че условията бяха лоши и до сега съм убедена, че са по-добри от моето т. нар. семейство.

Това са щрихи от моето детство. Оцелях, но на каква цена? И защо?

Чувствам се осакатена. Гледам как майки прегръщат децата си, чета специализирана литература и се опитвам да разбера чувството, което изпитват децата, когато родителите ги обичат и закрилят. И не мога да го разбера. В мен е празнина.

Не мога да обичам. Имам проблем с докосването. Мразя секса. Самонаранявам се. Нося перманентна маска на щастлив човек. Контролирам се. Липсва ми спонтанността. Недоверчива съм, стигам до мнителност. Психически съм опустошена. Самоубийството при мен е винаги план Б. Мразя се. Не мога да разбера как човек може да обича сам себе си. Чувствам се различна и жигосана. Неприета, неразбрана.

Мисля, че мога да бъда много жестока. Ако реша. Но не искам да копирам баща ми в нито един аспект. Но ако бъда предизвикана мога да действам като машина без чувства. И да бъда опустошителна. Сигурно съм психопат или социопат. Често си го мисля и това тежи. Не искам да бъда насилник.

Със споделянето на тази история не искам да плаша, а да сваля част от мръсотията, която ме покрива и да разкрия част от така ревниво пазената тайна. Толкова години.

Осъзнавам колко грозно, брутално звучи моята история. Но е истинска. А насилието е такова – нелицеприятно и предизвикващо спазми.

А може би да споделя как се е чувствала една жива играчка в ръцете на первезните си родители.

Не че с навършването на пълнолетие насилието в живота ми приключи. Съвсем не, но за останалото все още нямам сили да говоря…