Искам да ви разкажа една история за моята „сестра“ в Сен Тропе. Благодаря ти, че ми позволи да споделя, гордея се с теб!

Наскоро имах възможността да присъствам на Годишна общностна среща на жените и сред речите на всички високопоставени дами отекнаха думите на инсп. Пенка Стоянова- Национален координатор по въпросите за домашно насилие в МВР:

“….ето да вземем пример в град като Ловеч няма подадена за изминалата година нито една жалба от жена, жертва на домашно насилие….” Тук аз бях безмълвна, направих опит да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. След това дамата поясни, че тази статистика е невярна, разбира се, и се работи за реални действия и промяна в този безумен модел. Но защо ви разказвам това? Защото в същия този прекрасен град неотдавна живееше едно нежно създание-момиче с необикновена красота и дълбока душа. Тя се казва Мария и идва от Беларус, а когато човек я види на живо има усещането, че е крехка порцеланова кукла и трябва да я докосва много внимателно…Но не така мислеше съпруга й. Тя беше дошла заради него в чужда държава, целият й живот беше подчинен на неговия, а за благодарност той я държеше като животно в клетка, в която психическото и физическото насилие се редуваха.

В годините нашите пътища се събираха и разделяха докато в един момент аз разбрах, че той сериозно й е посегнал. По това време аз имах бебче и живеех в къща извън София. Започнах да й се моля. Всеки ден я умолявах да го напусне. Честно казано отстрани изглеждаше много по-лесно, както винаги, но аз оборвах аргументите й ден след ден и тя се реши! Започна малко по малко да си изнася багажа незабележимо при една приятелка. Мъжът й беше заминал в чужбина и тя стана по-смела- купи си билет за рейс и потегли. Още преди да стигне до автогарата в София, където аз я чаках, мъжът вече беше разбрал какво се случва и тя беше в ужас, че освен мен още някой ще я чака на крайната спирка….двете не спирахме да говорим по телефона, вече умолявахме шофьора на автобуса да спре някъде на магистралата! Аз карах бясно натам и, слава Богу!, човека се съгласи, пресрещнах автобуса и я взех…..може би е излишно да споменавам, че тя беше като сянка. Красивото и нежно създание приличаше на треперещ призрак, палеше цигара от цигара и като ранено животинче искаше само да се скрие някъде…

Оттам нататък срещнахме много трудности с документите й, тъй като тя имаше временно жителство и не можеше да пътува в Европа. Ден след ден преборихме всички пречки, тя се съживи и успя да замине да работи в чужбина. Нямаше нищо лесно, тя се сблъскваше сама с всички трудности, но знаете ли как завършва историята?

В момента тя е щастливо омъжена в Сен Тропе, живее в прекрасна Провансалска къща с басейн и на лицето й грее непрестанно усмивка! А моето сърце винаги ще е изпълнено с удовлетворението, че с нея преобърнахме съдбата! Затова, ако срещнете жена с подобна съдба, знайте че тя просто има нужда от крила-от това да й повярвате, да й вдъхнете кураж и да й кажете, че може! Бъдете сигурни, че тя ще се пребори за живота си!