Аз съм Светла. Когато четеш тези редове, може би ще съм мъртва, но не ме съди – това е моят избор. Обичам го! Той е всичко за мен и избирам да умра от ръката му, но да бъда до посления си дъх с него. Не съм способна да дишам без Иван. С него сме израснали заедно в дом. Майките ни са ни изоставили като новородени. Винаги сме били заедно. Влюбихме се един в друг още като деца. Обичам го с цялото си сърце. Той също ме обича, знам го. Но го показва по свой начин. Не го виня, че счупи костите на ръцете ми с металния прът. Не мога да му се сърдя, че после изряза месото по гърба ми. Аз бях виновна, ядосах го, защото не се справих да изпълня негова фантазия от сцена в онези филми, знаеш ги, дето мъжете ги гледат. Недостойна съм за него, но ще направя всичко, което той иска, за да ме обича.

Благодаря ти за марлите, за реванола, за превръзките и за това, че ме закара в болницата да ме гипсират. Но раните вече заздравяха и аз тръгвам към него. Знам, че ме чака. Знам, че ще ме накаже, че избягах при теб. Но съм готова да изтърпя наказанието си, защото го обичам. Защото още помня как ме заведе на хълма над селото и ме целуна. Как ме научи да правя баница. Как аз го научих да си пише името. Как избягахме заедно от дома и поехме заедно бездомни и безпътни на някъде.

Тръгвам и не се опитвай да ме спреш. Сигурно никога повече няма да ме видиш, но аз избирам болката от гореното, от острия и студен нож, от металния прът, чупещ крехките ми кости …. пред болката от самотата. Отивам да умра за любовта си. Защото той ме научи, че любовта винаги боли…