Казвам се Маргарита, на 41 години съм.  Двете ми големи деца от бившия ми съпруг са момче на 14 и момиче на 11 години. Разведох се с баща им след  повече от 10 години буквално живот в Ада.

За щастие срещнах Човек, който спаси и мен, и двете ми деца,  и ни помогна да се съвземем психически, и с когото вече 6 години живеем в хармония.  А децата ми растат в истинско семейство, в което цари любов и разбирателство. С писмото си искам да дам надежда на жените в моето положение, че и след най-страшния  кошмар, идва светлина и има живот, и както е в моят случай, наистина щастлив!

По отношение на бившия ми съпруг, никога не съм искала да говоря за това какво сме преживели заради него, на какви страшни сцени са ставали свидетели децата. Не исках децата ми да растат в такава среда и предприех тази пасивна мярка, наречена развод по взаимно съгласие. Страхувах се за живота на децата си и за своя собствен. Той неведнъж се е заканвал, че ще убие мен, родителите ми и децата ми, ако излезе наяве дори и малка част от случващото се вкъщи. Страхувах се, че ако потърся защита от насилие по съдебен ред, той ще нарани сериозно някой от нас – децата или мен. Неговото засегнато его и загубата на материалните блага, които му носех аз, можеха да предизвикат у него неконтролиран гняв и агресия. Единственият начин да спася децата и себе си от този тормоз беше развод по взаимно съгласие.

През целия ни съвместен живот системно бях подлагана на психическо и сексуално насилие  (не съм в състояние да разказвам подробности около последното, изпитвам погнуса). През голяма част от времето той беше безработен, като ежедневно от мен искаше да изпълнявам перверзните му желания. Ако откажех, следваше наказание.  Ако се разплачех от болка, следваше още по-тежко наказание, защото той считаше сълзите в очите ми за манипулация. и отново ме наказваше, още по-жестоко. И пред децата – да се научат, че жените нямат права, а са притерка към мъжа. Непрекъснато ме обвиняваше, че „никога не съм направила нищо за него“, като ежедневните грижи за дома, за децата, за прехраната са си били мои задължения. Той имал само права. За него „нещото“ беше да изпълнявам перверзии, зари с негови приятели и непознати. Гледаше и порно с деца, което беше нещото, което най-много ме плашеше – страхувах се за нашите деца. Мисля, че няма жена, която да може да изтърпи това и да не поиска да се спаси от подобен ад.  Исках да предотвратя поредния побой, но не можех да си помисля да направя дори малка част от исканите от него перверзии, цялото ми същество се съпротивляваша. атова търпях боят – той беше по-приемливата алтернатива.

Не исках децата ми да растат в тази среда, където с пример им се показва, че жената не е нищо повече от секс играчка на мъжа и негова робиня, чиято единствена функция е да задоволява фантазиите му. А ден след ден неговите сексуални фантазии ставаха все по-брутални и садистични. Започна да иска всичко да се случва пред децата, получаваше удовлетворение от порно сцени с малки момиченца, както и от такива с жестокости. Сега ми прималява само при мисълта за нещата, които искаше от мен. А те бяха перверзия и садизъм. Това се случваше всеки Божи ден. Беше ми прибрал личните документи и банкови карти, позволяваше си да ги ползва за платени сексуални услуги, които, по негови думи, му помагали да излезе от депресията. Вдигаше скандали за всичко, примерно защо се бавя със сервирането, защо не е толкова вкусно, като в „онзи ресторант“, а ако ястието му хареса, преяждаше, след което ме биеше, че готвя прекалено вкусно, и заради мен – сега е преял…Аз отново от безсилие и безизходица се разплаквах, а тойотново наричаше моя плач – опит за манипулация, и ставаше още по-агресивен. Стараех се да не плача пред него, защото следваше побой и много груб секс с извращения. Затова плачех само нощем, когато той спеше.

Децата за него бяха средство, с което да ме контролира. Казваше, че ще ги убие, ако не слушам. Караше децата да ме ритат, докато лежах на пода след поредния побой. А той биеше без причина. Ежедневно чупеше предмети вкъщи, не позволяваше да говорим, трябваше само да мълчим. Биеше и за това, че „днес не може да няма за какво да те набия“. Наричаше децата само с вулгарни и обидни думи, от което синът ми беше започнал да си удря непрекъснато главата в стените, в пода, в асфалта на улицата, повтаряйки си, че е… всички цинични думи, с които го наричаше баща му. Не можех да си позная децата, спряха да се усмихват, спряха да говорят, само мълчаха и биеха. Като баща си.

Започнах да имам тежки здравословни проблеми, в службата ме предупредиха, че ще ме уволнят, защото не бях способна да си върша задълженията. Получавах припадъци в работата, в градския транспорт, на улицата. Не знаех кой може да ми помогне, не мислех, че има изход. Живеех ден за ден и се молех да преживея още мъничко, за да могат да поотраснат децата. Имах усещането, че всеки ден ми е последен. Той ме караше да изпитвам вина дори за ежедневните неща, с които се справях обективно добре, като готвене, чистене, отношение към децата, възпитание. Наричаше ме „боклук“ и „кучка“. Никога не ми е казвал мила дума, не ме е подкрепял.

Стигна дотам, че започна да иска да умра за него. Планираше ми сценарии за самоубийство, а аз сляпо и безусловно изпълнявах. Господ ме е пазил, когато той поиска да отида и да легна на релсите, където минава нощният влак до селото на родителите ми. Казваше, че не ставам за нищо и че съм го опозорила, като съм му родила дъщеря. Обвиняваше ме, че като съпруга не си върша задълженията, и затова трябва да умра – така било правилно и от векове така се практикувало. Ето дори жените и конете ги погребвали живи в гроба на мъжа… И затова аз трябва да умра. Не разбирах какво се случва, не можех да мисля адекватно, бяха ми отрязани всички контакти с приятели и роднини. Цялото ми същество се беше фокусирало единствено върху физическото ми оцеляване в следващия миг. А той започваше все повече и повече да се фиксира върху моята смърт, която планираше с невиждано удоволствие.

В нощта, когато трябваше да легна на релсите по неговия сценарий, излязох в полунощ, но нещо ме накара да се върна. Видях децата си как спят, прободе ме нещо в сърцето и осъзнах какво бих им причинила с безумната си постъпка. Противопоставих му се, за което отново си платих с побой. Но заради децата си струваше. Много ме болеше тази вечер, парализира ми се ръката, после цялото тяло, лицето ми се изкриви, а той се възбуди и започна да си задоволява нагона по нечовешки жесток начин. Много ме болеше, а дори не можех да викам. Изпаднах в прединфарктно състояние, а той се изплаши, че може да бъде заподозрян в предумишлено убийство, и повика линейка. Страхът му ме спаси.

Вече знаех, че няма какво да губя, трябваше да се спася. При следващата разправия грабнах децата и излязох без абсолютно нищо, докато той все още крещеше, че съм боклук, че без него ще умра и че никой няма да иска такава никаквица като мен. Дърта с две деца никой няма да прибере…

Напуснах собственото си жилище и отидох при родителите си. Трябваше най-сетне да им кажа какъв е животът ми.

Последва бърза процедура по развод, както той искаше – по взаимно съгласие. За да не излезе наяве истинската причина за разавода.

След развода ми аз и децата потърсихме психологическа подкрепа. За съжаление, грубото и обидно отношение на бившия ми съпруг към децата продължи и след прекратяването на брака, по време на срещите им.  Налагаше се да убеждавам децата колко е важно да се виждат с баща си. А те ми казваха, че ги предавам – плачеха, повръщаха, трепереха, вкопчваха се в мен или стояха в ступор. Чувствах се насилник, който тормози собствените си деца, който се съгласява те да продължават да бъдат насилвани. Какво като се бях спасила? Децата ми плащаха, щяха да плащат дълго, плащат и днес.

За съжаление насилието и тормозът спрямо мен и децата не намаляха, а даже се засилиха. При срещите по режим той започна да проявява още повече жестокост и перверзии, като ги е събличал голи, оглеждал ги е голи, както ми разказваха  децата, после обличал момчето в женски дрехи, за да не може да избяга от тях, като преди това им е отнемал всички техни вещи – телефони, дрехи, чанти и ги е качвал облепени в кашон над висок гардероб. Ритал ги е при всеки опит да се свържат с мен, душил ги е, заплашвал ги е…

Насилието ескалира, когато той разбра, че съм се омъжила повторно и чакам дете от новия си съпруг. Тогава ги беше бил жестоко и за да не ги заведа в съдебна медицина и да им извадя медицински, не ми ги върна повече от седмица. За децата посещенията при баща им започнаха да ствата опасни за живота им. Всеки път преди срещите с баща си плачеха,  молеха ме да не ходят в дома му. Късаше ми се сърцето да ги гледам  как страдат, но бях с вързани ръце и всеки път ги предавах на баща им насила. Защото съдът е постановил такова съдебно решение.  А той викаше полиция, ако децата не тръгваха с него, завеждаше безброй дела срещу мен, измисляще всякакви нереални истории и завеждаше поредното дело, прокурорска преписка  или  сигнал срещу мен. Аз и  двете деца давахме показания и бяхме подлагани на разпити всяка седмица. А майка му е част от правосъдната система повече от  половин век. Сигурно разбирате за каква неравна битка ствава въпрос, когато родителите му  подкрепят тормоза върху бившата му съпруга и НЕЙНИТЕ деца! Казвам нейните, защото той никога не е имал децата за свои. Те са само инструмент, с който ме тормози.

В един момент децата започнаха категорично да отказват да тръгнат с него, пищяха, връщаха се от стълбищната площадка и нямаше сила, която да ги накара да тръгнат. Впоследствие разбрах от училищния психолог, че той е заплашвал голямото дете, че ако сподели какво се случва в дома на баща му с него и  сестра му, ще убие мен -тяхната майка. Децата ми бяха стнали неузнаваеми, още ме боли, като си спомням състоянието им. Тогава аз и децата започнахме да ползваме по насочване от училището на сина ми,  психологическа подкрепа с направление от ОЗД, като жертви на домашно насилие. Благодарение на работата с психолозите и подкрепата на новият зми съпруг, аз децата ми започнахме да се възстановяваме психически.

В момента, години след развода, битката за живота на децата ми продължава, защото за съжаление, в България все още не се говори свободно за насилие и няма реална защита на жертвите. Защото насилието си е „семеен вътрешен проблем“ и обществото си затваря очите. Защото „тя си го е избрала“, защото „тя си го е търсила“, защото „тя сама си е виновна“. Защото ние – жените жертви на домашно насилие сме заклеймени все още.

Но надежда има, защото има екипи, като този на saveher, които се опитват да отворят затворените очи на обществото и да защитят жените жертви на насилие.