“Интелигентността и интелектуалните сили са вродени, но децата не се раждат със семенца, които по начало са добри или лоши. Тези, от които зависи дали детето ще се превърне в топла, открита, доверчива личност със склонност към обществени взаимоотношения, или закоравял, деструктивен вълк единак, са хората, които са го „довели“ на този свят и които могат да го научат какво е любовта – или да не успеят. Човек учи само от хората, които обича. Дете, което е заобиколено от любов и което обича родителите си, се учи как да се отнася с любов към цялото си обкръжение и запазва това отношение през целия си живот.”

Aстрид Линдгрен

 

 

Днес е много трудно и почти невъзможно да не чуеш за бито дете и жена поне веднъж на ден. Дали поради народопсихология, остатъчен патриархален модел или нещо друго, България е една от страните, където домашното насилие е сериозен проблем – в края на 2018 година статистиката сочи, че всяка трета жена е жертва на домашно насилие, а насилието над деца в страната при 65% от случаите е в семейства.

Тази тревожна цифра провокира общественото пространство в последните години да се фокусира върху профила на насилника с цел по-лесно разпознаване и превенция, като водещият мотив е „Насилник не се раждаш, такъв ставаш“. Наличието на насилие и родителският модел в едно семейство предопределят способността на детето да обича и да се доверява.

 

 

Защо боят от родител е по-страшен от удар от непознат?

Ако при животните насилието е онзи първичен начин за оцеляване и заявяване, при човека то е най-низшият акт за проява на нападение и агресия. Децата имат вродена нужда да бъдат подкрепяни и приети от авторитет, като най-логично този авторитет е родителят. От чисто психологическа гледна точка логиката е елементарна – отношението на родителя и семейната среда предопределят това как детето ще възприема света и какво отношение ще има към любовта и свързването с другите. Когато единственият човек, на когото едно дете може да се довери, е и насилник, то влиза в режим, в който подсъзнателно поддържа илюзията, че същия този родител е добър и го обича, а насилието е начинът, по който показва любовта си.

Този модел може да стигне и по-далеч, до синдрома на жертвата, когато детето започва да се самообвинява, че е заслужило боя/насилието и че това всъщност е обич. С възрастта малкото дете започва да повтаря родителските модели и да засвидетелства обич по начина, по който му е показвана на него, т.е. превръща се в насилник (най-често при момчетата) или минава в другата крайност и изпитва обич и привързаност, само когато в отношенията, които създава, има някакъв вид насилие – вербално, сексуално или физическо, т.е. партньорът по някакъв начин дава това, което е давал родителят насилник. Обикновено такива партньори създават семейства, в които властва същия родителски модел и децата в такива двойки биват възпитавани по подобен начин.

Как можем да разберем дали едно дете живее в среда на домашно насилие?

Преди време живеех под наем и имах съседи, които бяха доста шумни. Малко след като се нанесох, започнаха редовно да ме събуждат с блъскане в стената и сериозни крясъци, които бе трудно да различа дали са от игра или нещо друго. Не познавах съседите си, но знаех че имат две малки деца. Няколко пъти бях виждала бащата на малките ми съседчета в коридора и всеки път той проявяваше доста голямо любопитство към мен и към апартамента, в който живея – нахално правеше опити да влиза всеки път, когато виждаше вратата леко открехната и да оглежда какво се случва вътре. Всеки път ме побиваха тръпки и не можех да си обясня защо. Съпругата му беше една много мила, мълчалива жена и работеше като детска учителка. Голямата им дъщеря (тогава на около 7 г.) хукваше да ме прегръща всеки път като се видим, без дори имената си да знаем, а малкият им син (може би около 5 год.) изплашено заобикаляше хората винаги. Сега, от позицията на терапевт с над 7 години практика, си давам сметка, че отстрани те са точното описание на двойка Насилник–Жертва с деца.

Една вечер буквално подскочих от това, което се случваше у моите съседи – силни крясъци, гневни обиди и предмети в стената, съчетани с детски викове и плач. Няма да ви лъжа – изплаших се доста. По него време живеех сама, а и беше доста късно. Не знаех какво да правя, но няма да забравя момента, в който стоях с телефона разкъсвайки се между дълга да се обадя в социалните и полицията и страха от това какво ще се случи. В крайна сметка се обадих на хазяите си, за които знаех, че са в близки отношения със семейството. И до днес помня думите на хазайката ми на моя въпрос „Какво да правя? Редно ли е да уведомим социалните или полицията?“  Тя каза „Аз като не съм видяла, не се меся. Те са си у тях, семейство са. Като не знам дали няма да навредя повече, не се меся. Децата са си техни.“  Малко след това семейството се премести и повече не чух нищо за тях, но тази случка и думите на хазайката още ми стоят в главата.

Можем ли отстрани да разберем, че едно дете живее в среда с домашно насилие? Какви са признаците, с които то показва, че живее в такава среда?

Насилието в семейството оставя следи не само по тялото на детето, но и в неговата душевност и психика. Има няколко признака, по които децата, които растат в среда на домашно насилие, биха могли да бъдат разпознати:

Най-видимото доказателство, че едно дете живее в среда с някакъв вид домашно насилие е поведението му в обществото и най-вече начинът, по който се свързва с другите, както и личните граници, които поставя. Поведенческите проблеми в общуването са видими – то или е много шумно, грубо и без усещане за социален и какъвто и да било ред или твърде пасивно, мълчаливо и затворено.

Исландците Инга Хулд Хермщотир и Райнер Хардщарсън разработват интересен материал относно ефектите от домашно насилие върху деца (вж. ТУК). Материалът е използван също и от Националната Мрежа за Деца (вж. ТУК). Те предлагат в таблица признаците, по които може да се разпознае, че в семейството на едно дете има насилие (в зависимост от възрастта на подрастващите). Таблицата изглежда така:

До 3 години	Предучилищна възраст	5 – 12 години	12-14 години	15-18 години
Трудности в развитието	Агресивност	Деспотични, с желание за надмощие	Признаци на насилие при общуване и срещи	Признаци на насилие при общуване и срещи
Пасивност, неактивност	Твърде прилепчиви (спомнете си дъщерята на съседите ми)	Агресивни	Доминантност	Употреба на алкохол и наркотици
Раздразнителност	Тревожност	Признаци на депресия	Ниска самооценка	Бягство от дома
Промяна в хранителните навици	Жестокост към животни	Тревожност	Суицидни, опити за самоубийство	Ниски оценки и бягство от училище
Забавено развитие	Желание/склонност за чупене на вещи	Отдръпнати, пасивни (спомнете си момченцето на съседите ми)	Признаци на посттравматичен стрес
	Признаци на посттравматичен стрес	Негативни	Бягане от училище
	Силна потребност да повреждат, чупят	Физически дискомфорт
Ниски оценки	Неуважително поведение към жени
Неуважение към момичетата около тях и жените

Рискът за дете, което расте в такава среда, да стане насилник, е огромен. Едва ли има човек, който да не е ставал свидетел на някакъв вид насилие. Колко от нас обаче стигат дотам, че да алармират или да подадат сигнал?  Убеждението на моята бивша хазяйка, че не трябва да се месим в чуждите работи всъщност не е само нейно – то е на средата, в която ние и децата ни живеем. В наши ръце е да се опитаме да променим това и да създадем една по-приятна и здравословна среда за нашите деца.

Автор: Галина Кабаджова, PhD

Психотерапевт

www.analysingminds.com

Снимки: Диана Илиева

https://dianailieva.com

*Този текст и материалите в него са плод на авторско право и могат да бъдат използвани само след изричното съгласие на автора. Всички права запазени!